В новата си автобиографична книга проф. д-р Симеон Хаджикосев, университетски преподавател и литературен критик, живо, образно и иронично разказва как интелектуалците се справят с обществените промени след 1989 г. Едни се оставят на течението, други се приспособяват, усещайки накъде духа вятърът, а трети си остават идеалисти, каквито цял живот са били. Това са нездравословни времена за българската интелигенция – инфарктни и смъртоносни дори в буквалния смисъл.
Откровено, честно и нелицеприятно авторът изказва личното си мнение за действителни личности и събития в писателските и университетските среди, за крушението на привързаности, приятелства и любови, за промяната в битието и самочувствието на българския писател.

Пред лицето на епохалното дребното ми лично битие съвсем издребнява, губи значение и интерес. От друга страна обаче историческото придобива истинския си смисъл едва през призмата на конкретното човешко съществуване.

Драматично и неспокойно беше това време – време на разграбване на държавата и на първоначално натрупване на капитали (сведущи икономисти твърдят, че само обществените фондове, натрупани в България до промяната, са възлизали на повече от сто милиарда долара), на появата на дебеловрати момчета, яздещи непознати дотогава из родните ширини мустанги – джипове и бронирани автомобили, на чуждестранни благодетели с превръзки и без превръзки на окото, изсипващи пари от чуждестранни фондове и програми и после източващи ги под формата на хонорари, комисиони и консултантски услуги. Време на разбойничество в най-широкия смисъл на думата, през което възникналите структури от мафиотски тип проникнаха до най-високите етажи на държавната власт, а корупцията се превърна в най-трайна характеристика на посттоталитарното общество, заради която пазвантите от Европейския съюз днес ни се заканват гальовно с пръст, че ще приложат предпазната клауза и няма да влезем в Европата на първи януари 2007 г.
Е, в такъв разбунен свят на преход, напомнящ за пчелен кошер по време на роене, да имаш убеждения е твърде скъпо струващ лукс, а политиканстването е оправдано само ако, както е забелязал още бай Ганьо, то е гечинмек, сиреч поминък. Някои жонгльори на политическата сцена наистина превърнаха политиканстването в гечинмек и вече пет-шестнайсет години баламосват лековерната публика с изтъркани, но опасни номера като гълтане на огън, омагьосване на кобра и т. н., а накрая сластна Есмералда обира в дайрето левчетата на лапнишараните.

Който искаше да заслужи пред новата власт, трябваше да отиде в катуна, да преспи там, да го видят как крещи срещу комунистите и отстоява правото дело… Времето след неочакваните събития на Десети ноември извади на показ цял легион страдалци, които се изстъпиха на авансцената на епохата, разкъсваха с театрален жест предварително опръсканите си с червена боя ризи и показваха пред удивеното множество белези и драскотини, причинени по всяка вероятност от собствените им алчни нокти. Това бе истински панаир на низостта, предателството и безогледността, който продължава и досега, но най-мътните води вече са се оттекли.

Появиха се и мафиотските структури, тръгнали от кръговете на бивши борци и спортисти, които започнаха да воюват помежду си и да се изтребват. Но това не е моя тема, известна ми е само от медиите и публикации в пресата.