Дори лицемерно набожният свят да не ги разбираше, те не търсеха одобрението му, нито пък се нуждаеха от оправдания. Крепеше ги крехкото равновесие, родено от смирението при сливането на душите им, умовете и телата. Макар че имаше хора, които ги мразеха, не се чувстваха нито победени, нито победители, обратно на казаното от Конфуций, че омразата към даден човек, означава, че той ви е победил.

„От Катерина до Неапол“ е роман за силата на женския дух и за онези невидими нишки, които свързват миналото с бъдещето. Той е за жените, които се учат, късно и трудно, но истински, че не са длъжни да носят чуждата болка като своя съдба.

„Пиша за тъмното в човека“, обобщава в едно свое интервю Весела Лулова Цалова. Но новият є роман не е просто мрачна многопластова семейна сага, а апотеоз за жените, каквито историята рядко си позволява да ги признае: наранени, но силни, противоречиви, търсещи себе си отвъд ролите, които са им били наложени.

Съдбата тук не е външна сила. Тя е компулсия към повторение. С фигурата на Катерина се разгръщат болезнено познати истини – как женското тяло и живот могат да бъдат присвоени, омърсени и заключени в чужди решения. Това обаче не е история за покорството. Различните поколения жени носят не само паметта за травмата, но и упоритата воля да я надживеят. Ружа е част от тази линия, ала истинският пробив идва с Вида, която отказва да бъде сведена до нечия съпруга, нечия любов или нечия загуба. Тя се разпада, събира се, създава, избира – отново и отново. Паралелната сюжетна линия разширява този жест на свобода до крайност. Връзката между Вида, Самуил и Зейна не търси оправдание, а съществува като акт на съгласие и автономия – любов, лишена от собственичество, в която никой не е нечий. Това е радикално, защото е честно.

А Неапол… не е пристан. Градът на илюзията, че човек може да избяга от себе си.