Поезията в Китай е много древна и същевременно непрестанно жива. Корените й черпят сила от „Книга на песните" (записани през VI-V в. пр.н.е.) - енигматични и сурови безименни текстове, дошли от дълбините на архаичния ритуал, и от „Муските строфи" (IV-Vв. пр.н.е.) - фантазии авторски поеми, отправящи към шаманските мистерии. Особено значимо място в китайската поезия заема поезията на планините и водите, превеждана обикновено като „пейзажна лирика". Пейзажната лирика в Китай обаче е вид философия. В кратките и пределно алюзивни стихотворения се просмуква и регулативната практическа мъдрост на конфуцианството, и енергийната ськровеност на даоизма, и пробудата на будизма. Затова, ако последваме китайските поети, можем да се разтворим за виждане, потапящо ни в сърцевината на нов и неподозиран свят, прост и естествен, жив и истински. Защото основна цел на цялата китайска философия и поезия е не да ни обрисува своята представа за света, а деликатно да пробуди в нас онова вътрешно сетиво, което ще ни позволи да видим Реалността Такава, Каквато Е, отвъд всички думи и понятия. Поезията на планините и водите е резултат от медитативно вглъбяване и проникване в неназовимата същност на света, в сърцето на неуловимото и непредставимо Дао, в пулсиращото съсредоточие на Великия Предел, където всички полярности преминават една в друга, са една друга. Там вътрешното е външно и външното е вътрешно, отиването съвпада с връщането, единното е множественост и множествеността е единство, пълната Пълнота е равнозначна на съвършена Пустота, нулата преминава в безкрайност и „движението, достигнало своя максимум, без край, по-бързо от всичко, което можем да си представим, в същото време изразява... съвършен покой". За интелекта това е свят на парадокси. Да се проумее единството на полярностите, да се види, че те са едно - това е началото на пътя към прозрението:
„тези двете възникват заедно,
само имената им са различни.
Тяхната взаимност е съкровеност".
Истинското прозрение обаче отива по-нататьк. Взаимността на полярностите е тайна, до която разумът може да достигне, но ако се остане на това ниво, то единството ще се превърне в нова полярност, противостояща на разделението. По този начин интелектът може безкрайно да се приближава до още по-съкровеното на съкровеното, но никога няма да може да влезе в самата съкровеност. Достигането й изисква човек да се освободи от всички подпори, предлагани му от разсьдъчното мислене, да се откаже от предвзетите мнения и готовите отговори, да захвърли патериците на дисектиращите определения и да скочи в бездната на парадоксите. И в момента, в който проумее, че полярностите са само аспекти на единната реалност, пропастта, която ги е разделяла, ще се превърне в мост, отвеждащ отвъд всяко противопоставяне, в ритмичния свят на пулсиращо всеединство.